Защитата в открито заседание на въззивна инстанция

Много практици пренебрегват значението на откритото заседание.

Разчитат предимно на изложените си в писмен вид аргументи. В много от случаите обаче, именно действията ни в откритото заседание могат да бъдат решаващи за изхода на делото. Функциите на откритото заседание във въззивната инстанция са очертани отчасти в чл. 267 и 268 ГПК и в значителна степен предопределят задачите на защитата в нейния заключителен стадий. На пръв поглед той е силно опростен след свършване на всички предхождащи подготвителни действия на съда и страните. Позициите на страните са изяснени, конф­ликтните точки – също. Трябва да се съберат допуснатите до­казателства, ако има такива, и евентуално да се изготвят пис­мени бележки.

Но има няколко важни акцента, които следва да се имат предвид при явяване пред въззивния съд.

Първо, откритото заседание не е първо по делото, но същевременно е един­ствено по доказателствата и по същество дори, когато се от­срочва разглеждане на делото поради нередовна процедура. След него идва решението на съда, когато се налага събиране на доказателства. Това предизвиква необходимост от висо­ко ниво на организираност и точност на защитата за постига­не на набелязаните цели. Същите качества се изискват поради особеностите по приложение на чл. 266, ал. 3 ГПК във връзка с дадените указания от ВКС с т. 2 и 3 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГКТК, които предполагат адвокатът в това заседание да прояви макси­мална бдителност по допускане на доказателствата. Второ, поради значителната пауза във времето между об­жалването и разглеждането на делото в тази инстанция, в за­щитата настъпва известна демобилизация заедно с избледняване и дори заличаване на спомена за важни детайли на спора. Това създава опасност за неблагополучен развой за двете страни в еднаква степен. Трето, при същия времеви антракт откритото заседание идва „внезапно” и адвокатът изпада в цайтнот да подготви ка­чествено разпита на свидетелите, вербалната защита, както и да изтъкне пред съда синтезирано най-важните, определящите възражения и аргументи в подкрепа на защитаваната позиция. Впечатлението в съда от такова синтезирано поднасяне на съществените проблеми на спора е трайно, независимо от това, колко подробно е било проучено делото.

Съдът разглежда много дела по едно и също време.

Особености в поведението на защитата поставя хипотезата на чл. 267, ал. 1, изр. 2 ГПК, когато съдът оставя за разглеж­дане в открито заседание въпроса за допускане на доказателст­вените искания. Това налага подробно запознаване както с определението на съда в подготвителното заседание, така и с делото, за да се изтъкнат допълнителна детайли или аргумен­ти за необходимостта от допускане на поисканите доказател­ства и да се даде незабавен отговор на поставени въпроси от съда. Четвърто, адвокатите следва да преценят конкретно, в кои случаи да направят защитна реч или да изготвят писмени бе­лежки. Такава диференцираност на подхода и поведението им налагат единствено събраните допълнително доказателства и факти. Преповтарянето на писмените изложения на жалбата и отговора във въззивна писмена защита е пресътворяване на сътвореното и води до раздразнение и досада. Началото и фи­налът на защитата във всяка инстанция трябва да бъдат силни. Прагматичното общо заключение за стратегията на защи­тата при въззивната инстанция е, че тя трябва да се концентрира и да се на­сочи към обсъждане на оплакванията и проблемите на спора, посочени в жалбата, защото въззивната инстанция е втора по същество, но ех officio се занимава само с нищожните реше­ния, а с недопустимите и неправилните решения – доколкото е сезирана (чл. 269 ГПК). Така както няма защита по принцип, така няма и „защита по същество” във втората инстанция. Съществото на спора е в рамките на жалбите и състезанието на страните. Източник: Розоф, Ф., „Адвокатската защита по граждански дела”.