Съществува ли относително право на собственост

Съществува ли относително право на собственост

Съществува ли относително право на собственост

Съществува ли относително право на собственост

За екипът ни е огромно удоволствие да публикуваме, спечелито индивидуалната награда на ЛексАрт, съчинение от Националния конкурс за научни съчинение в чест на Кристиан Таков на тема:

„Съществува ли „относително“ право на собственост ?“ 
с автор Иван Геров.

Съдържание:

  1. Въведение в проблематиката.
  2. Относно понятията абсолютност и относителност. Типични абсолютни и типични относителни права.
  3. Правото на собственост. Дефиниции. Белези. Ограничения на правото на собственост.
  4. Проблемите на относителната (не)действителност по чл.135 ЗЗД и придобивната давност. Конкуренция на права.
  5. Възбраната и конкуренцията и с придобивната давност.
  6. Извод

I. Въведение

Цел на настоящата статия е да изследва проблема на абсолютните и относителните права, сравнявайки тяхното класическо схващане от авторите по Обща теория на правото и Гражданско право – обща част,  в контекста на някои по-специфични и особени правни институти, като този на „относителната недействителност“ по чл.135 ЗЗД и възбраната като обезпечителна мярка,  във връзка с един древен и все още не напълно разбран институт, а именно този на придобивната давност. Ще бъдат разгледани както схващанията относно абсолютното и относителното субективно право, така и правото на собственост – определенията давани от различните автори през годините, типичните му белези и неговите законови ограничения.  Акцентът ще бъде поставен върху тези типични и обичайни разбирания, които в учебниците по Гражданско право – обща част и Вещно право просто се споменават, в един сложен контекст на института на „относителната“ недействителност, създаваща противопоставимост на права, които могат сериозно да разклатят традиционните разбирания за абсолютно и относително субективно право, особено  в светлината на вещните права. По проблемите, които ще бъдат разгледани в т. IV и т. V, съдебната практика е оскъдна, а доктринални изследвания по въпроса все още не съществуват, поради което считам, че настоящата статия може да бъде насока за изследвания на проблематиката от авторитетните автори[1].

II. Относно понятията абсолютност и относителност. Типични абсолютни и типични относителни права

За да може статията да бъде изчерпателна, е нужно да се направи кратък преглед относно схващанията на доктрината за абсолютно и относително субективно право.

Общата теория на правото определя субективното право като вторично и производно спрямо обективното право, защото произтича от него. То е признато от правния ред и от него получава юридическа сила, изпълнимост и санкционна защита.[2]  Проф. Мария Павлова счита, че  субективните права единствено са признати от правния ред, а не черпят своята същност от него. Тя отличава три основни белега на субективните права : 1. възможност, която възниква въз основа на закона от определени юридически факти; 2. гарантирана от обективното право; 3. възможност на носителя да получи определено имуществено или неимуществено благо[3].

Според съдържанието си субективните права биват притезателни и непритезателни. Притезателните субективни права представляват гарантираната от закона възможност на титуляра на правото да изисква от задълженото лице определено поведение (действие или бездействие), с което постига удовлетворяване на интереса си. От своя страна притезателните права се разделят на относителни и абсолютни. Доктрината е единна относно критериите за делението на абсолютни и относителни субективни права.  Основен разграничителен критерий е  кръгът на задължените лица. При абсолютните субективни права това са всички правни субекти, а при относителните на субективното право отговарят точно определени лица. Докато относителните притезателни права могат да имат за свой предмет действие, бездействие или постигането на определен резултат (различните видове престации при облигационните задължения), то при абсолютните субективни права насрещното задължение за неопределения кръг задължени лица е най-често за бездействие (въздържане от действия, които биха могли да нарушат абсолютното право при вещните права)[4]. При абсолютните субективни права имаме задължение за бездействие, един общ запрет спрямо всички да не пречат на носителя на правото да го упражнява. Те  следва да могат да се противопоставят на всички останали лица, като тяхната противопоставимост е изначална, с момента на възникването им. Като пример за абсолютни субективни права се дават личните, вещните, авторските и патентните права. За целите на изследването ще се фокусирам върху вещните права. За относителни субективни права  най-често за пример се посочват облигационните права, където кредиторът може да иска дължимия резултат само от длъжника, а не и от друго лице[5].

III. Правото на собственост. Дефиниции. Типични белези. Ограничения на правото на собственост.

Правото на собствност е най-разпространеното вещно право, с най-голямо значение за правния режим на вещите и гражданския оборот. То е център на всички останали субективни вещни права, защото на негова основа същесвуват всички останали вещни права. Един от най-характерните белези на вещното право е негова пълнота, която е едно принципно положение. Правилото е следното: едно субективно вещно право на собственост – една вещ. Българското право изключва възможността да има две еднакви по обем субективни вещни права върху една вещ.

 В зависимост най-вече от правната уредба през годините, различните автори дават различни определения за правото на собственост. Имаме „позитивна“ дефиниця въз основа на отменения вече чл.29 от ЗИСС :  „Собствеността е право на ползване и разпореждане с вещите по най –безусловен начин, стига само да не се прави с тях някое употребление, което законите и правилниците забраняват.“. Различаваме и „негативна“ дефиниця. Според проф. П.Венедиков „Собствеността е право, по силата на което едно лице може да иска от всички останали лица да се въздържат от каквито и да е действия върху една вещ.“  Според проф. Венедиков, властта на притежателя на едно вещно право съществува само доколкото законът запрещава на другите субекти да пречат на упражняването й. Щом законът позволява на собственика на вещта да прави каквото пожелае с вещта, то действа забрана на всички субекти да въздействат върху нея, като това означава, че собственикът може да прави с тази вещ каквото иска[6]. Проф. Марков и проф. Владимир Петров в техния Modus studendi по Вещно право дават пълна и цялостна дефиниция на правото на собственост, като съчетават позитивните и негативните дефиниции на базата на общото понятие за субективно право: Призната и гарантирана възможност на едно лице : да владее, ползва и се разпорежда фактически и юридически, в рамките на закона, да има пълна и непосредствена власт на изключително господство с определена вещ  и да иска от всички други лица да се въздържат от действия върху нея, доколкото техните права не го позволяват[7].

 Правото на собственост се характеризира със своите три основни правомощия –  да се владее вещта, да се ползва вещта и да се извършват действия на разпореждане с вещта[8].

Разбира се, с абсолютността на правото не трябва да се преекспонира, като то търпи  известни ограничения в няколко насоки. Ограниченията при правото на собственост са специфични. Те не проявяват действие докато не се предприемат конкретни действия по упражняване на собствеността. В този смисъл те са ограничения с чисто функционален характер. Друг тип ограничения имат статичен характер и водят до изключване на самата възможност за упражняване на собствеността, например учредяването на ограничено вещно право върху вещта. Въвеждането им следва да се разглежда като особен инструмент на правно регулиране[9]. По същество тези „ограничения“ не водят до лишаване на собственика от налични правни възможности, а са предназначени да обезпечават неговото правомерно поведение. Тъй като тази тема следва да бъде предмет на самостоятелно изследване, в случая ограниченията  ще бъдат само маркирани, без да се спирам подробно на всяко едно от тях. Условно те се разделят на две групи: общи и специални. Рамката на общите ограничения е чл. 57, ал.2 КРБ, която постановява, че не се допускат упражняване на права, ако „то накърнява права или законни интереси на други“[10]. Проф. Сарафов дори не приема общите ограничения, за ограничения избощо[11] . Специални ограничения при упражняване правото на собственост са тези ограничения, които важат не за всяко право на собственост, а имат валидност само при упражняването на някои отделни собственически права, например задължението по чл. 33 ЗС, изискванията на чл. 130, ал.3 и 4 СК и др.

IV. Проблемите на относителната (не)действителност по чл.135 ЗЗД и придобивната давност в контекста на абсолютното право на собственост.

За иска с правно основания чл.135 ЗЗД, още познат като Павлов иск или отменителен иск, са изписани томове научни съчинения, статии и книги, а съдебната практика е повече от обилна. Съгласно разпоредбата на чл.135 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда. Ако сделката е възмездна, лицето, с което длъжникът е договорял, следва също да е знаело за увреждането. Целта на производството е да се постави имуществото на длъжника в състоянието му по време на възникване на задължениетo[12]. В доктрината съществува спор относно същността  на правото на кредитора. Според някои автори то е вещно право[13], други примат, че правото е „вземане“ насочено срещу лицето, с което е договарял длъжникът. Според трето мнение правото има смесен вещно-облигационен характер. В съвременната българска правна доктрина се приема, че правото е преобразуващо, вторично, доколкото възниква и се упражнява само при наличието на друго правоотношение[14]. Последиците от успешното упражняване на иска са, че спрямо кредитора, ползващ се от „относителната“ недействителност на сделката, длъжникът се смята за носител на прехвърленото право, в следствие на което кредиторът може да насочи принудително изпълнение върху вече отчуждената вещ и да се удовлетвори от стойността й[15]. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС, в което се казва, че „Относителната недействителност предполага действителна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици, но по силата на закона тази сделка няма действие спрямо едно или няколко лица.“ Приобретателят по сделката обявена за „относително“ недействителна става пълноправен собственик на вещта по силата на облигаторно-вещния ефект на сделката, но при определено условие неговите права не могат да се противопоставят на кредитора с уважен иск по 135 ЗЗД[16]. Въпросното условие се намира в чл.135, ал.2, а именно исковата молба за обявяване на относителната недействителност да е била вписана, преди разпоредителната сделка. Ако подлежащата на вписване съгласно чл.114, б. „а“ ЗС във вр. с  чл.11, ал.1, б. „а“ ПВ искова молба не бъде вписана, тя ще бъде оставена без движение до вписването й[17]. Когато това изискване е изпълнено, вписването има оповестително-защитно действие и правата на приобретателя не могат да се противопоставят на кредитора, който може да насочи принудително изпълнение върху вещта. По отношение на всички трети лица, действието на сделката се запазва и за собственик на имуществото предмет на сделката, се счита третото лице-съдоговорител на длъжника[18], но за кредитора-ищец, такава сделка все едно никога не е била осъществена. Всъщност не се касае за никаква „относителна“ недействителност или както още е наричан „отменителен“ иск, защото нищо не се отменя, а просто се създава противопоставимост на права. Причината, поради която искът по чл.135 ЗЗД все още се нарича „относителна“ недействителност или още „отменителен“ иск, са плод на една историческа инерция, която съществува в българската доктрина и практика още от 30-те години на миналия век. В случай принудително на отстранение от вещта, третото лице приобретател ще има единствено правата по чл.192 ЗЗД[19], а именно само връщане на цената. Това е така, защото една от предпоставките за отговорността за евикция, включително за претендирането за обезщетение за вреди при продажбата е приобретателят да е добросъвестен. Когато с иск по чл.135 ЗЗД се атакува възмездна сделка, следва да се докаже и знание за увреждането. Със самото съдебно решение по чл.135 ЗДД, въпросното знание вече е установено, т.е. установена е „недобросъвестността“ на третото лице-приобретател. Така при евентуално съдебно отстранение от вещта, съконтрахента на дъжника ще има единствено възможност да търси връщане на цената[20].

В „простата“ хипотеза, когато длъжникът прехвърля свое имущество на трето лице и кредиторът упражнява успешно правото си по чл.135 ЗЗД и обявява сделката за непротивопоставима спрямо него, не се срещат особени трудности. Нека сега обаче разгледаме следния пример :  А е кредитор на Б. Б от своя страна прехвърля свой недвижим имот на В. А успява да проведе успешно иска с правно основание чл.135 ЗЗД и да впише исковата си молба. Впоследствие, В успява да продаде имота на Г. Г имота на Д, а Д  на Е. Нека разгледаме каква е ситуацята : без съмнение А ще може да се ползва от създадената в негова полза противопоставимост, въпреки последващите прехвърляния. От своя страна Г е недобросъвестен, тъй като при продажбата е узнал за вписаната искова молба, съответно решение по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, след справка в имотния регистър. По различна е ситуацията при Д и Е. Тъй като в България все още действа персоналната система на вписване и Д и Е е нямало как при справка в регистъра по партидата на Г да разберат за вписаната искова молба. Законът и не вменява това задължение, именно поради „вярата“ в регистъра и сигурността за правния ред, която той следва да носи. [21] , т.е. щом в регистъра е отбелязано, че Г е собственик и по неговата партида няма вписана искова молба, то последващите приобретатели са добросъвестни (т.е. не са знаели за правата на трети лица)[22]. Нито в ПВ, нито в някой от основните нормативни актове в областта на гражданското право няма норма, която да създава презумпция за знание у третите лица за вписаните обстоятелства[23]. В горната хипотеза щом Д е добросъвестен, то и Е е в същото правно положение. До момента все още особени затруднения нямаме :  А ще може да насочи приндудително изпълнение върху вещта, а останалите ще отговарят по пътя на евикцията, в зависимост дали са добросъвестни (Д) и (Е) или недобросъвестни (Г).

Да си представим, че в гореописаната хипотеза, при продажбата от Д на Е има порок във формата и то порок по смисъла на чл.70 ал.1, предл. 2 ЗС[24], поради което сделката не е породила вещно-транслативния си ефект. Е не е станал собственик, но по отношение на него ще действа кратката 5 годишна придобивна давност, тъй като същия е добросъвестен. След 5 години Е става собственик на оригинерно правно основание, а именно придобивна давност по смисъла чл.79, ал.2 ЗС във вр. с чл.70, ал.1, предл.2 ЗС. 6 години след сделката между Д и Е, А (кредиторът с уважен иск с правно основание чл.135 ЗЗД) насочва принудително изпълнение срещу вещта. От своя страна, Е противопоставя възражение, че е придобил вещта на оригинерно правно основание. Пита се в конкретния случай, ще може ли А успешно да насочи принудително изпълнение върху вещта или Е ще успее да противопостави правата си.

Едната възможност е да приемем, че Е ще успее да противопостави правата си срещу А, тъй като изтичането на 5 годишния давностен срок представлява нов юридически факт, който ще се противопостави на А (хипотетино, възможно е и вещта да бъде придобита по „дългия“ давностен срок от 10 години, напр. ако вземането на А е поставено под отлагателен срок или условие). Тук идва и въпросът „чисто“ право ли се придобива по давност, който вече е разглеждан в доктрината[25]. Авторът подробно изследва въпроса и различните мнения, като стига до крайният извод, че придобиването по давност (независимо „кратка“ или „дълга“ давност)  не „изчиства“ наложените ипотеки и възбрани, но те не могат да се противопоставят на придобилия на оригинерното правно основание.

Другият вариянт е да приемем, че А ще успее да насочи принудително изпълнение върху вещта и правата на Е няма да могат да се противопоставят на А. Кредиторът с вписана искова молба (респ. решение) по 135 ЗЗД следва да може в изпълнителния процес да реализира правото си и да се удовлетвори от цената при публичната продан. Това следва от разпоредбата на чл. 453 т.1 ГПК, който гласи че на взискателя и присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят: прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната. Макар да става въпрос за случаите, при които имаме наложена възбрана, считам, че разпоредбата следва да се приложи по аналогия и в конкретния случай, тъй като и възбраната и противопоставимостта по чл.135 ЗЗД имат една и съща цел – да може кредиторът да се удовлетвори от вещта, независимо в чий патримониум се намира. Чл. 453, т.1 ГПК говори за вписване на прехвърлените или учредени вещни права, за да може те да се противопоставят на взискателите и присъединилите се кредитори.

Това от друга гледна точка представлява един още по-спорен момент свързан с вещното право и придобиването по давност, а именно фактическия състав на придобивното основание.  Следва ли да има изрично волеизявление[26], или придобиването става автоматично[27]. ВКС се произнесе по въпроса с ТР №4/ 2012 г. ОСГК, гр.София, 17 декември 2012 г., в мотивите на което се прие, че изтичането на законоустановения срок по чл.79 ЗС завършва фактическия състав на придобивната давност и води до придобиване на съответното право. Позоваването не било елемент на фактическия състав, но при позоваване придобиването на вещното право се счита от момента на изтичане на срока по чл. 79 ЗС (т.е. има обратно действие). Вън от горната хипотеза излиза, че правата на владелеца придобил по давност ще могат да се противопоставят на кредитора с уважен иск по 135 ЗЗД единствено, ако същият е вписал исковата молба преди изтичането на давностния срок[28]. По подобен начин би се разрешил въпроса, ако нямаме таква сложна поредица от прехвърлителни сделки (както разгледах по-горе) ами сделката между Г и Д страда от порок по смисъла на чл.70, ал.1 предл.2 ЗС, но исковата молба не е вписана. Разпоредбата на чл.135 ЗЗД, говори за непротивопоставимост на правата, които трети лица са придобили преди вписването на исковата молба. Ако третото лице не е приодобило никакви права от сделката,  то излиза, че ако исковата молба не се впише в 5 (респ. 10) годишния срок от датата на сделката, то впоследствие същата би била непротивопоставима на придобилия по давност. Ако владелецът все още не се е позовал на изтеклата давност по арг. от чл.120 ЗЗД във вр. с чл.84 ЗС, но се позове например в съдебния процес, то това волеизявление би имало обратна сила и придобилият по давност ще противопостави успешно правата си срещу кредитора. Тази хипотеза само показва колко е абсурдна тезата за двуелементния състав на придобивната давност и в конкретния случай, следва да прилагаме правилото на чл.453, т.1 ГПК, а именно позоваване (например издаване на констативен нотариален акт) и най-вече вписване, за да се създаде противопоставимост.  Неслучайно и  тълкувателното решение е строго критикувавно в доктрината[29] и следва да го прилагаме с големи резерви.  

Считам, че в гореописаните хипотези на основание чл.453, т.1, трябва да предпочетем правата на А, пред тези на придобилия по давност, ако съшия не е направил волеизявление за това и не е вписал акт (напримен констативен нотариален акт), тъй като ако е вписан след вписването на исковата молба въз основа на чл.453, т.1 ГПК, този акт би бил непротивопоставим на вписалия искова молба (решение) по 135 ЗЗД. Тук принципно трябва да се отбележи един много съществен проблем. В случай, че владелецът е добросъвестен, то най-вероятно същият счита себе си за собственик въз основа на сключения договор, а не на основата на придобивната давност. Щом, обаче, приобретателят по сделка, която не страда от порок и има вещно-прехвърлително действие, не може да се противопостави на правата на кредитора, то по аргумент от по-силното основание това няма да може и приобретателят по сделка с порок. Трябва да предпочетем интереса на кредитора и поради чисто социално-икономически съображения. Кредиторът е водил нарочен процес за това, плащал е съдебни такси, доказвал е „знание“ (в случаите на възмездна сделка) и е вписал исковата си молба, респ. и решението. Чувствал се е сигурен, именно защото е вписал. Ако това не му носи достатъчно сигурност, ами трябва под „страх“ някой да не придобие имота на оригинерно правно основание, той (кредитора) непрекъснато да седи „на нокти“ и да следи „движението“ на имота в гражданския оборот, то обезмисляме в голяма степен вписването и сигурността, която се предполага, че дава и то особено много в хипотезите, когато вписването има оповестително-защитно действие.

От гледна точка на придобилия по давност владелец  му остава възможността да защитава правата си в чл.523 и 524 ГПК, като заведе насрещен иск установителен иск за собственост, срещу обявения за купувач от проданта. Както обаче беше изяснено по-горе, Съдът би следвало да отхвърли иска като неоснователен предявения установителен иск. Друга възможност, която има придобилият по кратката 5 годишна давност е да търси отговорност за причинените вреди от нотариуса изповядал сделката (в случай, когато порокът в сделката е по вина на нотариуса[30]), като това мнение е спорно имайки предивд, че същия би претърпял отсранение от вещта и без да има порок във формата. Ако е налице недобросъвестен владелец, осъществил фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС, то същият ще може единствено да претендира направените от него необходими разноски и по-малката сума измежду направените полезни разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота в следствие на тези подобрения, по арг. от чл.73, ал.2 ЗС и чл.74, ал.1 ЗС. Това разрешение е логично, имайки предвид мнението на част от доктрината относно същността на придобивната давност и нейното противоречие с Конституцията на Република България [31]

Какво всъщност се получава в разглежданите хипотези: придобилият по давност счита себе си за пълноправен и единствен собственик на имота, какъвто несъмнено е. Същият, обаче, може във всеки един момент да бъде отстранен от него, а в случай, че се разпореди с вещта, би отговарял спрямо третото лице за евикция (имайки предвид, че отговорността за евикция е обективна отговорност). Излиза, че дефинициите за правото на собственост цитирани по-горе  ( т. III ), са подложени на сериозно изпитание. Освен че собственикът може да бъде отстранен от владението на имота по всяко едно време, без да може да се противопостави, то и правото на разпореждане е сериозно накърнено, имайки предвид, че ще отговаря пред трето лице приобретател за евикция.  Засегнати са двете най-важни правомощия на собственика: владение и разпореждане[32]. Особено важно е „ограничаването“ на правомощието разпореждане. Това не е ограничаване в същинския смисъл на думата, тъй като евентуална сделка ще бъде напълно действителна и ще произведе вещно-транслативния си ефект, но продавачът би отговарял спрямо третото добросъвестно лице приобретател. Паралел може да се направи с изкупуването по чл.33 от ЗС, но там продавачът винаги може да предложи на останалите съсобственици да изкупят дела и в случай на отказ от тяхна страна, да продаде на третото лице идеалната част, без да има притеснения от бъдеща евикция. В случая придобилият по давност няма възможност да избегне проблема, най-малкото защото изобщо не знае за облигационното право на кредитора с успешно проведен иск по чл. 135 ЗЗД. Това означава ли обаче, че е нарушена по някакъв начин абсолютността на правото на собственост?

V. Възбраната и конкуренцията и с придобивната давност

Подобен на разглеждания по-горе въпрос във връзка с противопоставимостта по чл.135 ЗЗД и придобивната давност се поставя и при възбраната[33]. Възбраната, наложена върху недвижим имот  като обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК или наложена в хода на образувано производство по индивидуално принудително изпълнение по чл. 451 ГПК и чл. 452, ал. 2 ГПК, се подчинява на правила, установени в ГПК и ПВп. Касае се до акт от категория на тези, за които по закон е предвидено вписване (чл. 4, б. „л“ ПВп). Наложената от съда или в изпълнението възбрана се вписва въз основа на властнически акт на компетентно длъжностно лице или учреждение, като вписването има конститутивно действие – т.е. възниква с вписването в имотния регистър. Възбраната върху недвижим имот като обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК е насочена към осигуряване на възможността за последващо провеждане на принудително изпълнение върху конкретен недвижим имот. Тя може да бъде наложена като обезпечение на бъдещ иск или във всяко положение на висящия исков процес до приключване на съдебното дирене във въззивното производство. Като обезпечение на иска възбрана се допуска по всички видове искове – както осъдителни искове за парични вземания, така и по искови производства, по които ищецът е упражнил правото си на защита на конкретно свое притезателно или потестативно материално право. В практиката възбраната се приема за подходяща предимно за обезпечаване на осъдителните искове с предмет парично вземане за осигуряване на бъдещото удовлетворяване на ищеца чрез изнасяне на възбранения имот на публична продан[34] Възбраната има за цел да препятства длъжника при насочено принудително изпълнение по отношение на негов недвижим имот, да извърши действия, с които да осуети или затрудни удовлетворяване вземането на взискателя-кредитор. И в двете хипотези – на наложена като обезпечение пред съд или в хода на изпълнителното производство, наложената възбраната има един и същ ефект. Тя цели да запази недвижимите имоти на длъжника в неговия патримониум[35] и да осигури ефективната реализация на установеното със сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила или конститутивно действие имуществено право на кредитора (взискател), чрез установената от законодателя с разпоредбата на чл. 453 ГПК непротивопоставимост на последвало наложената възбрана разпореждане или учредяването на вещни права, извършени от собственика на имота. С вписване на възбраната последващите разпореждания на длъжника с възбранения имот са непротивопоставими на взискателя и присъединените кредитори – чл.401 във вр. с чл.452, ал.2 ГПК. Всъщност основната разлика между чл.135 и възбраната е в условията за настъпването на техните правни последици. Докато при чл.135 ЗЗД следва да водиш исково производство и да впишеш исковата молба, за да създадеш противопоставимост, то при възбраната тази противопоставимост настъпва по силата на самата разпоредба. Поради това действие на възбраната, взискателят и присъединените кредитори по чл. 456 ГПК ще могат да се удовлетворят от цената на имота, въпреки последващи разпореждания на длъжника и независимо от основателните претенции на трети лица към възбранения имот. Наложената обезпечителна възбрана не се погасява, нито се отменя дори след извършване на публичната продан на възбранения недвижим имот, тъй като същата брани интереса и на купувача от публичната продан. Възбраната не е вещно право, тя е вещна тежест върху недвижим имот. За разлика от ипотеката тя не дава право на предпочтително удовлетворение, а само обезпечава възможността за ефективна реализация на принудително изпълнение спрямо възбранения недвижим имот. От момента на вписването на възбраната длъжникът търпи ограничение на правото си да се разпорежда с вещта, като под страх от наказателна отговорност не може да я поврежда, изменя или унищожава. Съгласно чл. 452, ал. 2 ГПК извършените от длъжника разпореждания с възбранен имот са прогласени от законодателя за недействителни спрямо взискателя, който я е наложил. Ефектът на тази недействителност се изразява в предназначението на възбраната като обезпечителна мярка да „пази имота“ в патримониума на длъжника, за да може по отношение на този имот да се проведе принудително изпълнение въпреки извършеното разпореждане в полза на трето лице.  Прогласената от закона непротивопоставимост „засяга и актовете, извършени от приобретателя, комуто притежателят е прехвърлил правото на собственост или е учредил вещно право в негова полза. Ако този приобретател извърши на свой ред ново отчуждение на същия имот , налице ще е същата относителна недействителност. В колкото и патримониума да обремененият с възбрана имот, лицето в чиято полза е наложена възбраната ще може да осъществи своето право“ – Решение по гр.д. №1291/2012г, IV Г.О. Когато обезпечителната възбрана охранява интереса на кредитор за удовлетворяване на парично вземане чрез изпълнение върху недвижим имот, правото на кредитора е защитено от разпоредбата на чл. 459, ал. 1 ГПК.  В този смисъл е и т.3 от  ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2015 гр.София, 10 юли 2018 год.  

Видно от гореизложеното действието на вписаната възбрана има изключително широк обхват, защото тя осигурява както възможност кредиторът да се удовлетвори от възбранения имот, фингирайки неговото запазване в патримониума на длъжника, така и ограничава последващи разпореждания, за да се обезпечи изпълнение и на други притезателни права освен парични вземания. Нека сега се върнем на разглежданата хипотеза в т.IV и примем, че A има вписана не искова молба и решение по чл.135 ЗЗД, а вписана възбрана като обезпечение на иска по чл.397, ал.1, т.1 ГПК, т.е. казусът е следният: А има вписана възбрана върху имота на Б. Б от своя страна продава на Г, Г продава на Д, а Д продава на Е. В сделката между Д и Е има порок, който пречи да настъпи нейното вещно-прехвърлително действие, но категоризира Е като добросъвестен владелец, който в последствие придобива имота по кратката давност. Предимство на кого трябва да дадем:  на Е, като придобил по давност вещта предмет на разпоредителните сделки, или на А, като вписал възбраната?  Интерес в конкретния случай представлява разпоредбата на чл. 452, ал.2 ГПК, която гласи, че недействителността има действие само за извършените след вписването на възбраната разпореждания. Законът говори за разпореждане, а владението и придобиването по давност не са „разпореждания“, а действия – владението е фактическа власт с определени характеристики, а не право.

Считам, че и в този случай следва да предпочетем правата на вписалия възбранaта отново на основание чл. 453 т.1 ГПК. Макар, както се спомена по-горе, конкретния случай да не попада изрично в хипотезата на чл.453, т.1, тъй като придобиването по давност не е нито разпореждане с имота, нито е учредяване на вещни права върху същия. Разпоредбата обаче е най-близка до разглеждания пример и считам, че следва да се тълкува разширително, като в тази хипотеза следва да попадне придобиването по давност като юридически факт, проявил се след вписването на възбраната, поради което същата е противопоставима. Тук отново се проявява точно това доверие в имотния регистър и значението, което има той за правната сигурност[36]. Не може и не трябва да вменяваме като задължение на вписалия възбрана или искова молба ( с оповестително-защитно действие каквото е това по чл.135 ЗЗД ),  непрекъснато да следи имота, кой го владее, на какво основание и пр., при положение, че е вписал и чувства сигурност именно поради факта на вписването. Случаят е аналогичен на този разглеждан в т.IV, като отново са нарушени едни от основните концепции за вещното право като абсолютно право, виждайки една абсолютна изначална противопоставимост. В случая въпреки новия юридически факт на придобиване на собствеността на оригинерно придобивно основание, тя не може да се противопостави на конкретно лице/лица по силата на вписването, което създава противопоставимост спрямо всички трети лица[37].

Разглеждания случай е  аналогичен на този разглеждан в т.IV, като отново са нарушени едни от основните концепции за вещното право като абсолютно право, виждайки в него една абсолютна, изначална противопоставимост. Вижда се, че тази противопоставимост има известни граници, но това дава ли повод да наречем случая „относително“ право на собственост?

VI. Извод

От изложеното до момента се вижда, че класическите разбирания за абсолютно и относително право са разклатени. Ако приемем определенията за правото на собственост, давани от доктрината и го категоризираме като абсолютно право, то виждаме, че в определени случаи титулярът на правото на собственост ще търпи известни ограничения. Тези ограничения се различават от законовите ограничения на правото на собственост, които по своята същност не представляват „истински“ ограничения, а са изведени от чл.57 КРБ и забраната за злоупотреба с права. Ограниченията са създадени в обществен интерес и  имат по-скоро функционален характер.

Ако отново се върнем на примерите за абсолютно (вещното право) и относително субективно право (облигационните задължения), ще видим, че границата между абсолютно и субективно, макар видимо да изглежда голяма, всъщност често е трудно разпознаваема. Например в разпоредбата на чл.21, ал.2 от ЗЗД,  някои автори виждат известна абсолютност в облигационното право. Разпоредбата гласи, че „Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение“.  Професор Кожухаров[38] вижда точно в тази разпоредба известен абсолютен характер, защото абсолютният характер на едно право се изразява в наличието на възможността да се изисква от всяка трето лице да се въздържа от посегателства. Разбира се, има и автори, които отричат тази идея[39]. Независимо чие виждане ще възприемем, в определени случаи разликата между едно относително право, като облигационното и абсолютно право, като вещното почти се заличава.

Редица автори са изследвали въпросите за възбраната и иска с правно основание чл.135 ЗЗД и никой от тях не е достигнал до този извод. В гореописаните хипотези обаче се различават от „класическите“ случаи, когато имаме образно казано една „последователна верига от правоотношения“ и всяко лице черпи правата си директно от праводателя си. В разглежданите случаи последният приобретател не черпи правата си от праводателя си, а придобил оригинерно, т.е. нарушава се тази последователност. Получава се така, че едно лице, което е самостоятелно придобивно основание, се смята за собственик на вещта спрямо всички, но не може да си противопостави  правата на кредитор, за чието съществуване дори не знае. Означава ли, че е нарушен абсолютния характер на правото  на собственост? Мисля, че подобен извод би объркал сериозно концепциите на съвременното право и в случая  не трябва да търсим смесване на основата на абсолютното и относителното субективно право, а трябва да се дава сметка за противопоставимостта на правата, които са просто една функция предвидена в закона, а не част от самото абсолютно, респ. относително право. Външно изглежда, че абсолютността на правото е нарушена – трети лица се противопоставят правомерно на правото на собственост (или ограничено вещно право) ползвайки се от възможностите, които им дава тяхното относително (в случая облигационно) право, а именно ефекта на вписването и противопоставимостта, която създава. Това обаче не означава, че абсолютното субективно право на собственост е престанало да бъде такова. Теоретично може да се приеме, че „относително“ вещно право може да съществува, ако се допусне възможността върху една и съща вещ да съществуват няколко вещни права от един и същи вид[40]. Самият автор (доц. Стоян Ставру) има самостоятелно изследване по въпроса за „относителното“ право на собственост[41]. Макар да не разглежда въпроса за противопоставимостта на правата на трети лица във връзка с придобивната давност, той стига до извода, че когато законодателя предвижда специфични защитни средства с оглед осигуряването на определени правно значими интереси, не трябва да се тълкува по начин, който засяга абсолютния характер на правото. Това, струва ми се е и правилният извод, който следва да се възприеме. Обратното (да примем, че е нарушен абсолютния характер на правото на собственост), означава да смесим едни вековни разбирания за абсолютно и относително право. Това няма да доведе до никакъв положителен резултат, напротив, би създало хаос в умовете на юристите и най-вече на студените по право в първи и втори курс. Не това е и целта на настоящото научно есе. Все пак считам, че по поставените въпроси на действието на възбраната и „относителната“ недействително по чл. 135 ЗЗД във връзка с придобивната давност следва да се задълбочат, тъй като имат голямо практическо значение.

Автор – Иван Геров, студент в III курс, специалност „Право“,                                                                              СУ „Св.Климент Охридски“

[1] По темата за „относителното“ право на собственост има мнение в доктрината, виж Ставру, С, „Съществува ли „относително“ право на собственост“ публикувана на интернет страницата https://www.challengingthelaw.com, която до голям степен породи въпросите, предмет на настоящата статия.

[2]  Ташев, Р.  Обща теория на правото, Сиби 2010, стр.285-292.

[3] Павлова, М, Гражданско право – обща част, София-Р, 2002г, стр. 173

[4] Ставру, С, „Отказ от субективно право“, цитирано по интернет страницата https://www.challengingthelaw.com

[5] Боянов, Г., Основи на гражданското право, стр. 47

[6] Венедиков, П, Ново вещно право стр.19.

[7] Марков, М. и Петров, В. , Вещно право, Девето преработено и допълнено издание, Сиби 2009г., стр. 61

[8] Вж. Василев, Л. Българско вещно право. С., 2001, с. 83, Боянов, Г. Вещно право. С., 2004, с. 97, Джеров, Ал. Вещно право. С., 1999, с. 62

[9] Сарафов, П., ‚Ограничения при уражняване правото на собственост“, сп.Съвременно право, кн.1/1999г стр.40

[10] Тулешкова, Б. „Ограничения на правото на собственост върху недвижими имоти“ сп. Собственост и право, кн.7

[11] Сарафов, П., ‚Ограничения при уражняване правото на собственост“, сп.Съвременно право, кн.1/1999г стр.43

[12] Виж  Решение №149 от 2013г, по т.д. №422/2012г, I, Т.О

[13] Диков, Л. Курс по гражданско право. Облигационно право. Том III, 1934, стр. 43

[14] Калайджиев, А. Облигационно право – Обща част, 7-мо преработено издание, 2016г, стр.629

[15] Василев, Л., „Гражданско право обща част”, 2000, с.291   и Павлова, М., „Гражданско право – обща част”, 2002, с.523:

[16] Калайджиев, А. Облигационно право – Обща част, 7-мо преработено издание, 2016г, стр.639

[17] Виж „Обезпеченията в материалното и процесуалното право“, колектив, ИК „Труд и право“, 2018г, стр. 349. Това мнение е доста спорно. В тази връзка виж т.1 от Т.Р. № 3/2009г, гр.София, 19 юли 2010, ОСГК на ВКС, , където се приема, че вписването на исковата молба не представялва исизкване за редовност и съдържание на същата по смисъла на чл.127 ГПК.

[18] Виж Решение №122 от 13.09.2016г, по гр.д. №5533/2015г., IV  Г.О на ВКС.

[19] Виж „Обезпеченията в материалното и процесуалното право“, колектив, ИК „Труд и право“, 2018г, стр. 353

[20] Пак там стр.353

[21] В този смисъл виж проф. Голева, П.  „Вписване в регистър, противопоставимост и правна сигурност“ цитирано по интернет страницата www.gramada.org. Макар проф. Голева, да изследва малко по различни  въпроси, тя приема че „Следователно, вписаните в имотния регистър обстоятелства се считат за съществуващи и това е другият израз на правното положение, че придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването на исковите молби и на нотариалните актове, макар и издадени и съставени по-рано, не могат да се противопоставят на ищеца и на лицето, което първо е вписало нотариалния си акт или друг акт, подлежащ на вписване. Тук действа правилото Prior tempore, potior iure“ и                                       „Следователно, от гледна точна на правната сигурност всички вещноправни актове, които държавата е определила с императивни норми за подлежащи на вписване и вписани, се считат за съществуващи.“

[22] Въпросът за вписването и последваща (не)добросъвестност е спорен, като практиката и доктрината са на различни мнения. Виж Решение № 448 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 100/2011 г., ГК, I г.о. и Недев, Д.     „По някои въпроси на вписването, добросъвестното владение и придобивната давност, поставени в съдебната практика“ цитирано по интернет страницата https://www.challengingthelaw.com.

[23] В този смисъл са  Марков, М. Ипотеката. С.: Сиби, 2008, с. 279; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Седмо издание. С.: Сиби, 2016, с. 793; Таков, Кр. Доброволно представителство. С.: Сиби, 2008, с. 438., . На обратното становище виж Йосифова, Т. За противопоставимостта на договора и отговорността по чл. 21, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите – Юридически свят, 2014, № 1, с. 57.

[24] По подробно за пороците на формата и добросъвестносста Недев, Д.  “Валидност и годност на правното основание при порок във формата (чл. 70, ал. 1, пр. 2 ЗС)” цитирано по интернет страницата https://www.challengingthelaw.com

[25] Виж Недев, Д. Сборник „Предизвикай давността“ , София, 2017, стр. 469 до стр.493.

[26] Решение № 176/2010 г. по гр.д. № 3075/2008 г. на ІІІ гражданско отделение, ВКС

[27] Решение № 163/2011 г. по гр.д. № 346/2010 г. на І г.о. на ВКС

 

[29] Орсов, З. ЗА ФАКТИЧЕСКИЯ СЪСТАВ НА ПРИДОБИВНАТА ДАВНОСТ, цитирано по интернет страницата http://gramada.org

[30] Което повдига един много сложен въпрос за вината в гражданското право и малкото влезли в сила решения с осъдителен диспозитив по иск с правно основание чл.73 ЗННД във вр. с чл.45 ЗЗД. Едно от малкото решения, с които се осъжда нотариуса за претърпени вреди, поради неизпълнение на задължения по закон виж Решение № 497 от 3.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Пламен Стоев.

[31] Повече по въпроса, виж Златимир Орсов – Придобивната давност при действието на Конституцията от 1991 г., сп.Съвременно право, бр.2 от 2009г, стр.59

[32]  Боянов, Г., Вещно право, 2012г

[33] Според т.4 на ТР №6/2013г от 14.03.2014г по тълк. д. 6/2013г ОСГТК на ВКС правните последици на възбраната като обезпечителна мярка и оповестително-защитното действие на вписването на исковата молба са аналогични

[34] Виж Определение 1257 от 11.04.2017г по ч.гр.д. №1729/2017г. на САС и Определение №749 от 02.03.2017г по ч.гр.д. №1028/2017г на САС

[35] Виж „Обезпеченията в материалното и процесуалното право“, колектив, ИК „Труд и право“, 2018г, стр. 904-906

[36] Виж  проф. Голева, П.  „Вписване в регистър, противопоставимост и правна сигурност“ цитирано по интернет страницата www.gramada.org.

[37] Виж Сталев, Ж. И колектив,  Българско гражданско процесуално право, 9-то преработено и допълнено издание стр.1024 и 1025

[38] Кожухаров, А. Облигационно право, УИ „Св.Климент Охридски“ стр. 16

[39] Калайджиев, А. цит. съч. стр. 40

[40] Ставру, С. Въпроси на българското вещно право, стр.593. Авторът разглежда хипотезата на чл.113 ЗС, като възприема, че вписването на акта на последващия приобретател, е вид прекратително условие за правото на собственост на първия, но невписал приобретател

[41] Ставру, С, „Съществува ли „относително“ право на собственост“, 2013г,  публикувана на интернет страницата https://www.challengingthelaw.com