ЛексАрт връчи две награди за отлично представяне в стажантска програма “Фулбрайт” при СРС

  • Дата юли 3, 2022
ЛексАрт връчи две награди за отлично представяне в стажантска програма "Фулбрайт" при СРС

ЛексАрт връчи две награди за отлично представяне
в стажантска програма "Фулбрайт" при СРС

ЛексАрт връчи две награди за отлично представяне в стажантска програма "Фулбрайт" при СРС

И през тази година ЛексАрт връчи награда на двама от изявилите се участници в програмата Fulbright, а именно безплатно обучeние организирано от дружеството, онлайн или присъствено.

Тази година наградените участници привлякоха нашето внимание и чрез есе на тема: „Ролята и значението на съдийската деятелност в изграждането и функционирането на правната система.“ Споделяме с вас есетата на наградените участници Делян Джуров и Жаклин Генчева.

РОЛЯТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА СЪДИЙСКАТА ДЕЯТЕЛНОСТ В ИЗГРАЖДАНЕТО И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ПРАВНАТА СИСТЕМА

I. Съдийската деятелност изразява самата същност на дейността на съдията в качеството му на решаващ орган на съда, осъществяващ правораздаването. Именно той е натоварен от Конституцията и законите да извършва основополагащата за държавата функция по разглеждане и разрешаване на правни спорове със силата на пресъдено нещо. Вън от тази основна деятелност стоят въпросите на съдебното управление и в частност ръководството на съдебните служби, бързината и поредността на разглеждане на делата и т.н., тъй като те не отразяват основните характеристики на правосъдната дейност[1].

[1] Така Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Десето издание. Сиела, 2020, с. 108.

Делян Джуров

Прочети още

РОЛЯТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА СЪДИЙСКАТА ДЕЯТЕЛНОСТ В ИЗГРАЖДАНЕТО И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ПРАВНАТА СИСТЕМА.          

            Нека започна малко по-отдалеч преди да потъна в дебрите на така зададената тема. А именно що е то правна система? Правната система най-общо следва да се разбира като връзката между правото или нормосъздаването и институциите, натоварени с правоприлагането. Но правната система не бива да се разглежда изолирано, а като част от социалната система, тъй като върху правната система на всяка държава оказват влияние различни фактори като културно развитие, политика, историческо развитие, наука и др.

 



Жаклин Живкова Генчева

Прочети още
develop

    РОЛЯТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА СЪДИЙСКАТА ДЕЯТЕЛНОСТ В ИЗГРАЖДАНЕТО И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ПРАВНАТА СИСТЕМА

    I Съдийската деятелност изразява самата същност на дейността на съдията в качеството му на решаващ орган на съда, осъществяващ правораздаването. Именно той е натоварен от Конституцията и законите да извършва основополагащата за държавата функция по разглеждане и разрешаване на правни спорове със силата на пресъдено нещо. Вън от тази основна деятелност стоят въпросите на съдебното управление и в частност ръководството на съдебните служби, бързината и поредността на разглеждане на делата и т.н., тъй като те не отразяват основните характеристики на правосъдната дейност[1]. С разбирането, че само доброто правосъдие може да поддържа силата на правния ред и доверието на гражданите в държавата, се обяснява необходимостта то да бъде осъществявано от квалифицирани, независими и безпристрастни органи. Тази цел българският законодател преследва чрез уреждането на особения правен статус на съдията. Принципът за разделение на власите, възлагането на правораздавателната дейност на съдилищата, съчетано със закрепването на особения правен статус на съдията, предопределят мястото на съдията и неговата роля в действащата правна система. Те застават в самата основа на съдийската деятелност, отразяват нейната същност и правят дейността на правораздавателния орган практически възможна.II. За да бъде разкрита в пълна степен ролята и значението на съдийската деятелност за изграждането на правния ред е необходимо да бъде разгледано самото съдържание на тази дейност и пределите, до които тя се разпростира, тъй като те са причината да се възприемат и вече очертаните нормативни разрешения. Същността на правораздавателната дейност е била нееднократно предмет на обсъждане в българската правна наука, като различните застъпени схващания отразяват и различните разбирания за правото, източниците на правото и ролята на правораздавателните органи при тълкуването и прилагането на закона.В своя труд „Исторически и сравнителни изследвания върху същността на съдийската деятелност“[2] проф. Л. Диков разглежда тази дейност като поставя в основата й понятието „правно убеждение“, разбирано като мнението на един индивид върху това кое е правилно и кое неправилно. Така според него всяко разрешение върху правен въпрос е проява на едно подобно правно убеждение. Като фактори, които съдействат при формиране на правното убеждение, сочи, от една страна, действащото право, а от друга, онази умствена деятелност, която притегля важността, полезността и легитимността на изпадналите в конфликт интереси, която чрез мисловни операции образува съждения за това какво е полезно, целесъобразно и разумно и какво отговаря на нуждите на даден случай. Тези два фактора според него отразяват делението, което се прави между „jus strictum” и „bona fides”; „common law” и „equity”; „strenges und billiges Recht”; „позитивно” и „естествено” право и пр.
    Според проф. Диков тези два фактора въздействат по различен начин при формиране на правното убеждение на съдията. Съображенията за полезност, справедливост и разумност, образувани непосредствено от личната способност да се разграничава право от неправо, са лични съждения на правоприложителя. В противоположност на това, почиващите върху позитивното право съждения лежат вън от субективитета на индивида и почиват върху волята на правовия ред. Затова и решаване на един правен въпрос въз основа на позитивното право означава, че се възприема едно чуждо, вече изразено мнение, докато решаването на същия въпрос въз основа на естественото право значи, че се решава въз основа на собственото правно чувство.

    Продължение на възприетото от проф. Диков деление на факторите, обуславящи правното убеждение на съдията, са различията в съдържанието на налаганите от всеки от тези фактори правила. Законът съдържа абстрактни правила, които приписват на един общо определен фактически състав известни, също определени, правни последици и резултати. Законът не урежда конкретно определени правоотношения, а абстрактно цяла категория от такива – leges generales. Затова позитивното право съдържа най-грубото, първичното в правовия ред, докато неговата завършеност се добива със съдействието на така нареченото в Германия „Juristenrecht”, т.е. правото, добито вследствие на научните изследвания на доктрината, на константната съдебна практика и със съдействието на правната справедливост[3]. Необходимостта от свободното право се обяснява с обстоятелството, че писаните норми на позитивното право не са винаги в състояние да дадат непосредствено решение на по-сложните конфликти. За подобни случаи идва на помощ другата група източници на правото[4], каквито са правната справедливост, научните резултати, добити от изследванията на доктрината, и деятелността на съдебните места.

    Самият проф. Диков подчертава, че днес на естественото право се отказва да бъде наред с позитивното право източник на задължителни за съдията норми[5]. Тъй като според него обаче не всички конфликти на интереси могат да се разрешат непосредствено от позитивното право, като в определени случаи именно законодателят, когато сам не иска да даде точни и подробни заповеди как да се реши известен случай, дава само общи указания как да се постъпи с него, значението на т.нар. свободно право не се отрича напълно при формиране на правното убеждение на съдията[6]. В някои случаи законодателят съзнателно е оставил на съдията свободно поле за преценка на ценностите, да решава тъй както би решил един нормално развит и със здрав разум индивид.

      1. Известни сходства могат да бъдат открити при обсъжданата от проф. Сталев концепция за т.нар. интуитивно право, основана на разбиранията на психологическите теории за правото

    [7]

      1. . В своя труд „Нормативната сила на фактическото“ авторът също изхожда от едно по-широко разбиране за правото

    [8]

      1. . Като основен разграничителен критерий между позитивното право и интуитивното право се разглежда характерът на фактите, до които се отнася психологическото преживяване. Образуващите позитивното право преживявания се основават на нормативни факти, докато при интуитивното право това не е така. Именно от независимостта на интуитивното право от представите за нормативни факти произтича неговият интуитивен и автономен характер.

     

      1. Сред факторите, обуславящи интуитивното право според проф. Сталев, са инстинктът за съжителство, индивидуалните и масовите нужди и интереси, религиозните, политическите и мирогледните убеждения и вярвания, образът на човека, както и самото позитивно право. Тези фактори поначало би следвало да изразяват т.нар. от цитирания автор нормативна сила на фактическото.

    Позитивното и интуитивното право не съвпадат по своя предметен обхват. Докато позитивното право претендира за почти неограничен обсег на материите, които могат да бъдат регулирани от него, то интуитивното право се концентрира главно върху материите, свързани с разпределението на облагите и тежестите в обществото. Затова има материи, в които действа само позитивното право, материи, в които действа само интуитивното право, и материи, в които действат едновременно позитивното и интуитивното право. Подобно на проф. Диков, и проф. Сталев подчертава, че съществуват области, които самото позитивно право предоставя на преценката на съда (т.е. на интуитивното право), като такива са въпросите, за чието правилно разрешаване е необходима конкретна преценка на обстоятелствата, на приспособяване на индивидуалното решение към данните на конкретния случай. В тези случаи позитивното право използва бланкетни понятия, възлага на съда да определи вида и размера на наказанието и др., тъй като абстрактна и обща уредба или не е възможна, или е нецелесъобразна. Необходим е конкретен подход, като според проф. Сталев конкретният индивидуален акт ще зависи и от интуитивноправните убеждения на неговия издател.

    Според обсъжданата концепция, интуитивното право упражнява своя психически натиск върху тълкувателния и нормотворческия процес. То не става източник на позитивното право във формален смисъл, но е фактор, за да се придаде на съществуващите нормативни факти смисъл, отговарящ на интуитивноправните убеждения на обществото[9]. Тъй като интуитивното право е обаче индивидуално обусловено, то може в много по-голяма степен да варира от гл. т. на ценностните критерии, като в едни случаи да изразява крайна ретроградност, а в други да постига хуманни и справедливи разрешения, недостижими по друг начин.

    III. Основна слабост на естественоправните теории, до които в някои отношения се доближават разглежданите концепции, е, че те превръщат зависимостта на позитивното право от „ненормативните“ факти в условие за неговата валидност. Такова условие трудно би могло да бъде изведено от установения с Конституцията от 1991г. правен ред, още по-малко задължението за извършването на подобна преценка би могла да се възложи върху правораздавателните органи[10]. Както подчертават и самите проф. Диков и проф. Сталев, много от изложените от тях в посочените трудове концепции не се подкрепят от утвърдените и в момента разбирания за правото, основани преди всичко на правния позитивизъм.
    След като с чл. 119 от Конституцията правораздаването е възложено на съдилищата, чл. 117, ал. 2, изр. II постановява, че при осъществяване на своите функции съдиите се подчиняват само на закона, а чл. 121, ал. 2, че производството по делата осигурява установяването на истината. Конкретизация на тези изисквания се съдържа в приетите процесуални закони.
    По отношение на гражданските дела тези изисквания са развити в чл. 235, ал. 2 от ГПК, съгласно който съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Чрез своята дейност той трябва да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото (чл. 10 ГПК), и трябва да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала (чл. 5 ГПК). Очертаните изисквания са в сила както при постановяване на акта, с който производството приключва, така и по отношение на дейността на съда, докато производството е още висящо. Дейността на съдията не е в нито един момент произволна и е винаги основана на закона и изхожда от релевантните за съответния въпрос факти. Това е така и в случаите когато съдът трябва да разреши определен въпрос: когато законът е непълен, неясен и противоречив; когато трябва да се приложи правна норма с пределно общо формулирано съдържание; когато трябва да разреши определен административен по естеството си въпрос, възложен му по силата на изрична правна норма; когато съдът трябва да се произнесе по въпрос от чието правилно разрешаване е обусловена ефективността и ефикасността на търсената защита; когато трябва да формулира процесуално правило за поведение, което да бъде приложено по делото, когато такова липсва. Във всички тези случаи съдът изхожда от предписанията на закона и от фактите по делото. Гаранция за законосъобразността на тази дейност са изискванията за безпристрастност и независимост.

        1. По традиция българският съд действа въз основа на конкретни законови предписания, като определени са и правните последици в диспозиция на правната норма. Както обаче вече се посочи, това не винаги е възможно. Именно от невъзможността с правни норми да се уредят непосредствено всички възникващи в живота случаи и правоотношения възниква и правната релевантност на изискването за справедливост

    [11]

        1. и някои утвърдени в обществото ценности

    [12]

        1. .


    2.1.

        1. В някои случаи самият закон е оставил определени произнасяния на преценката на съда, като нормативно е задал единствено критерии, от които да се ръководи при тази дейност. Необходимостта съдът да вземе отношение по определени фактически въпроси, включително ценностни такива, поставя по-високи и комплексни изисквания за ролята на съда, тъй като той следва да осигури не само издържан от формално юридическа гледна точка процес, но и справедлив процес

    [13]

        1. . Когато законът предоставя на съдията възможността да решава определени въпроси по преценка, водещо за него е изискването за справедливост

    [14]

        1. . Тук може да бъде открито едно отражение на т.нар. от проф. Сталев хуманизиране на позитивното право от изискванията за справедливост и утвърдените в обществото ценности

    [15]

        1. . В тези случаи съдията следва да изхожда от разбирането, че постановеният от него акт следва да бъде и справедлив, тъй като в противен случай от процесуална гледна точка той би се явил неправилен

    [16]

        1. . Подобни разрешения могат да бъдат открити както в традиционни за правото ни институти

    [17]

        1. , така и в някои нови за българската правна реалност явления.

    2.2. Съгл. чл. 385, ал. 4 от ГПК, при постановяване на решението в производството по колективни искове съдът не е обвързан от посочените от ищеца мерки за защита. С оглед особеностите на случая и след като вземе предвид становището на ответника, съдът може да постанови други мерки, които осигуряват подходяща защита на увредения интерес. Коя защита на колективния интерес се явява подходяща зависи от преценката на съда за начина, по който колективният интерес би бил най-адекватно защитен[18]. Същото важи за т.нар. привременни мерки в производството. Сходно по естеството си правило се съдържа в чл. 384, ал. 2 от ГПК, който предвижда, че съдът одобрява постигнатото съглашение за уреждане на спора само ако чрез включените в него мерки може да бъде защитен в достатъчна степен увреденият интерес. В тези случаи съдът следва да вземе предвид установените в закона критерии съобразно особеностите на конкретното правоотношение и да постанови онова, което в най-голяма степен отговаря на целите и същността на правоотношението. Подобни разрешения във връзка с този нетрадиционен за континенталното право институт са възприети и от други европейски държави, като не са чужди и на правото на ЕС[19].
    Макар че съдът не може да откаже да приложи закона под претекста, че счита същия за несправедлив, необходимостта от осъществяването на преценка, отнасяща се до някои фактически въпроси, включително ценностни такива, не може да бъде отречена във всички случаи. Когато законът е предоставил на съда конкретната преценка как определен въпрос следва да бъде разрешен, тя е особено необходима, а правилното упражняване на тази възможност в рамките на закона, от решаващо значение. Именно в тези случаи даденото от съда разрешение може да се яви или крайно ретроградно или да постигне хуманни и справедливи цели, недостижими по друг начин, защото чрез него ще се прояви способността на съдията да изрази усещането на обществото за това кое е справедливо и съответно на утвърдените в него ценности. Само ако съдията е успял в тази своя дейност, неговият акт би могъл да послужи като опора за поддържането на силата на правния ред и доверието на гражданите в държавата. В тези случаи чрез своята деятелност съдията утвърждава и изгражда и ценностния правов ред[20].
    [1] Така Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Десето издание. Сиела, 2020, с. 108.

    [2] Изследването е част от монографията „Исторически и сравнителни изследвания върху: 1. Грешката в мотива при завещателните разпореждания; 2. Clausula rebus sic stantibus в частното право; 3. Същност на съдийската деятелност”. София, Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1923 г.

    [3] Проф. Диков означава това право като „свободно“ право и го противопоставя на позитивното право.

    [4] Част от посочените от проф. Диков източници трудно могат да бъдат квалифицирани като източници на правото. Това прави и възприетото от него понятие „свободно“ право твърде неопределено и донякъде неясно, тъй като в едни случаи то касае прилагането на правни норми, а в други е свързано изцяло с действието на определени ненормативни факти. Дефинирането на пределите на това понятие допълнително се затруднява от недокрай единодушните разбирания в теорията за част от посочените източници като например справедливостта, добрите нрави и т.н.

    [5] Той посочва, че свободното право, според господстващото до Първата световна война виждане, служи само като материал за образование на съдията, като източник на знания, но не и като източник на норми за неговите решения. Такива съдията трябва да търси само в позитивното право.

    [6] Проф. Диков разглежда проблема в контекста на необходимостта от тълкуване на закона, правоприлагане по аналогия и попълване на празнотите в правото, като по този начин обосновава съществуването на т.нар. свободно съдийско творчество и формира изводите си относно значението на личността на съдията.

    [7] Със сходно значение се използват още понятията: правно чувство, правосъзнание, правна съвест и др.

    [8] Вж. Кунчев, К. За властта и отговорността на съдията да правораздава съгласно закона и справедливостта, като утвърждава и изгражда ценностния правов ред. Бележки по глава „Интуитивно право” от монографията „Нормативната сила на фактическото” на проф. Живко Сталев.

    [9] Според проф. Сталев, различните учения за справедливостта са израз на различните интуитивноправни убеждения на техните автори. Теориите за естественото право са също израз на интуитивното право и отразяват постулатите на справедливостта. Затова и според него естественоправните теории могат да бъдат разглеждани като фактор за хуманизиране на позитивното право, под натиска на интуитивното право.

    [10] Визираните възможности: в §3, ал. 1 от ПЗР на Конституцията съдът да не приложи разпоредба от завареното от Конституцията законодателство; в чл. 15, ал. 3 на ЗНА съдът да не приложи постановление, правилник, наредба или инструкция, противоречащи на нормативен акт от по-висока степен; в чл. 15, ал. 2 на ЗНА съдът да не приложи нормативен акт, противоречащ на регламент на Европейския съюз, не представляват отклонение от това положение, тъй като в случая се касае за „нормативни факти“, съобразяването на които е проявление на принципа на законност.

    [11] С понятието справедливост се означават различни явления. В едни случаи то е възприето от закона като непосредствено приложим нормативен критерий (чл. 52 ЗЗД), докато в други се свързва с преценката на фактически въпроси с морален характер.

    [12] Вж. т. 3 от Раздел II на Кодекса за етично поведение на българските магистрати (приет с Решение на ВСС по Протокол № 21 от 20.05.2009 г., изм. с Решение на ВСС по Протокол № 2 от 18.01.2011 г.).

    [13] Така, Иванова, Р., Пунев, Б., Чернев, С. Коментар на новия граждански процесуален кодекс. ИК „Труд и право”, 2008, с. 566, 573.

    [14] Вж. т. 3.2. Раздел II на Кодекса за етично поведение на българските магистрати.

    [15] Теориите за естественото право отразяват постулатите на справедливостта и други утвърдени в обществото разбирания. Поради това според проф. Сталев естественоправните теории могат да бъдат разглеждани като фактор за хуманизиране на позитивното право.

    [16] До порочност на постановения акт би се стигнало и когато изискването за справедливост не е изрично закрепено в правна норма, а законът е формулирал определен критерий, от който следва да изхожда съдията при разрешаване на съответния въпрос. В тези случаи именно той отразява разбирането на законодателя за това какво е водещото при правилното му решаване с оглед особеностите на съответния вид правоотношения.

    [17] Вж. например чл. 59, ал. 2 и 4 СК.

    [18] Действащият ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) за първи път уреди производство по колективни искове. Институтът е отдавна познат и широко използван в редица държави от англо-саксонския правен кръг (Великобритания, Австралия, Нова Зеландия и др.). По настоящем този тип искове са особено разпространени в САЩ, като именно уредбата на т.нар. „класови искове” се разглежда като първообраз на института в редица европейски държави.

    [19] В съобр. 56 от Директива (ЕС) 2020/1828 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2020 г. относно представителни искове за защита на колективните интереси на потребителите и за отмяна на Директива 2009/22/ЕО, се предвижда, че държавите членки могат да определят правила, които да позволяват на съда да откаже да одобри споразумението в случаите, когато го смята за несправедливо.

    [20] Вж. Кунчев, К. Цит. Съч.

    Делян Джуров

    Ролята и значението на съдийската деятелност в изграждането и функционирането на правната система. 

                Нека започна малко по-отдалеч преди да потъна в дебрите на така зададената тема. А именно що е то правна система? Правната система най-общо следва да се разбира като връзката между правото или нормосъздаването и институциите, натоварени с правоприлагането. Но правната система не бива да се разглежда изолирано, а като част от социалната система, тъй като върху правната система на всяка държава оказват влияние различни фактори като културно развитие, политика, историческо развитие, наука и др.

                За да можем въобще да говорим за ролята и значението на съда в цялостната картинка на правната система трябва да отдадем заслужено внимание на Монтескьо, който макар и не първосъздател на разделението на властите, е първият човек, който въздига тази мисъл в завършена теория. Най-общо теорията гласи, че трите власти представляват трите основни групи-фунцкии на единната държавна власт, извършвани от три групи нейни органи. Както казва Монтескьо “няма да има свобода, ако правосъдната власт не бъде отделена от законодателната и изпълнителната. Ако се приобщи към изпълнителната власт, съдията може да добие силата на угнетител. Всичко ще бъде загубено, ако един и същи човек или едно и също тяло от първенци или от народа упражнява едновременно и трите власти.“ Последното сигурно би ни отвело към „един отвратителен деспотизъм“. Даже тъкмо това съсредоточаване на трите власти в един и същи орган е сигурен белег на тирания – когато някои монарси са пожелавали да станат деспотични, започвали са със събиране на всички служби в своята личност.”

                Теорията на Монтескьо има огромно влияние върху устройството на съвременните правови държави – като принципите му са залегнали в конституцията на всяка демократична държава. Този принцип е прогласен в чл. 8 от нашата конституция.

                Основна задача на съдебната власт е да възстанови законността – това извличаме и от глава шеста на Конституцията на Република България. И то не какво да е възстановяване на законността, а чрез решение със сила на пресъдено нещо, произнесено от неутрален и независим орган.

                Считам, че ролята на съдийската деятелност в изграждането и функционирането на правната система може да се разглежда в поне три аспекта: а именно от една страна, съдиите създавайки съдебна практика влияят върху развитието на правната система, от друга – поведението в частност на съдиите и по-точно възприятието у гражданите влияе на общественото доверие в правната система, а колкото е по-високо общественото доверие в правната система, толкова по-добре функционира тя. Трета гледна точка – нормотворчеството в ръцете на съда.

                За да защитя първото си виждане ще стъпя на една статия на проф. Сталев, а именно “Съдебната практика като източник на правото” – където проф. Сталев излага вижданията си, че тълкувателната практика на съдилищата, както и трайната съдебна практика, която има за задача да разрешава даден правен въпрос по идентичен начин имат сходна регулираща и сходна абстрактна сила, с която разполагат и правните норми, залегнали в нормативните актове.Той извлича аргументи и от това, че предмет на тълкуване е правната разпоредба и следователно тълкуването и правната норма са във функционална връзка. Чрез тълкуване се определя търсената идея от нормотвореца. В тази връзка твърдя, че съдиите, изпълнявайки задълженията си влияят на правната система в няколко аспекта: на първо място, те доразвиват правната система именно чрез съдебната практика. Те спомагат правната система да се доусъвършенства. Примерите за това са много – всяка една противоречива практика преди създаването на конкретно тълкувателно решение за нея. Тук само ми се иска да вмъкна, че противоречивата съдебна практика е нещото, което с най-силни темпове забавя развитието на правната система.

                Както казах по-рано правната система не бива да бъде гледана изолирано, а като съвкупност от всички социални отношения, от тук идва и важността на общественото доверие към правната система. Бранейки закона съдебните органи следва да съблюдават основни принципи и ценности, от които следва да се трупа общественото доверие, а именно това са: равенство пред закона, справедливост, безпристрастност, независимост при вземане на решенията, компетентност, почтеност, прозрачност, достъпност, навременност и предвидимост. Тези принципи гарантират справедлив процес и равна защита на всички, потърсили правосъдие. Те представляват и критерий за добро и правилно функциониране на правната система. Според мен е напълно разбираемо професионалната дейност на съдиите и по-специално стриктното изпълняване от тяхна страна на задълженията им без да пораждат каквито и да е съмнения за предпочитания, пристрастие, предубеждения да се приема като мерило за доверие в правната система.

                Може би третото ми виждане звучи най-абстрактно, а именно нормотворчеството бъдейки в ръцете на съда, като сила водеща към прогрес в правната система.Догмата за “логическата цялост на закона” би ми се искало да кажа никога не съществувала, но това съвсем не би отговаряло на истината. В днешно време много юристи са в заблуда, че законът трябва да бъде изчерпателен и да изрежда всяка една възможна хипотеза. Това съвсем не бива да е така. Още от римско време на правистите е познато запълването на празнотите в закона. То има за цел съдията сам да запълни празнотите, като се съобрази с нуждите на всеки един конкретен процес. Ако се загледаме и в ГПК, както и в други процесуални закони бихме достигнали до абсолютно същия извод, защото съдържат положения, които дават възможност на правораздавателния орган да се произнесе по всеки спор било по общия смисъл на законите, а ако такива няма, да основе решението си на обичая и справедливостта. Бих казала, че дори там където няма празноти, съдията не е длъжен, а не трябва да прилага механично буквата на закона, неговата задача е да проникне в духа на закона, да търси замисъла на законодателя.

                Тези три аспекта, които посочих съвсем не бих казала, че изчерпват ролята на съда в правната система. Съдията, като човек, който следва да приложи закона трябва да притежава много интелектуални, нравствени и социални умения. Не бива да гледаме на съдиите като на хора, търсещи запетайките в закона. Съдиите бих оприличила като двигатели на съвременната правна система. Те са хамелеоните, от които системата се нуждае. Държавата прогласява своите правови заповеди не само чрез немите думи на закона. Много по-определено и по-внушително тя действа в милиони отделни случаи чрез устата на съдията. Съдийският вердикт, както и законът е кат, който твори правовия ред на държавната власт. Максимата institutia fundamenta regnorum изразява значението на правосъдието. Държавата се крепи на правосъдието, защото то поддържа и възстановява силата на държавния правов ред, както и вярата на гражданите в държавата. Такова е обаче действието само на доброто правосъдие, което е свързано с квалифициран, независим и безпристрастен решаващ орган.

    Използвана литература:

    1/ Теория на Монтескьо за разделение на властите, изложена в съчинението „De l’Esprit des Lois“;

    2/ проф. Сталев – “Съдебната практика като източник на правото”;

    3/ бележки на съдия Константин Кунчев върху статията на проф. Сталев “Съдебната практика като източник на правото”.

    Жаклин Живкова Генчева