Какво трябва да знаем за въззивното производство, съгласно законовата уредба на гражданския процесуален кодекс и съдебната практика?

Извън обхвата на въззивния контрол са също така:

• Неприсъствените решения (чл. 239, ал. 4 ГПК). Следва да се има предвид, че в случай на постановяване на неприсъствено решения, страната, срещу която е постановено същото има три възможности:

1. 1. Да подаде в едномесечен срок от датата на връчване на неприсъственото решение молба за отмяната му по реда на чл. 240, ал. 1 ГПК пред въззивната инстанция.
   2. Да предяви с иск същото право или да го оспори в случай, че се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които не е могла да се снабди своевременно (чл. 240, ал. 2 ГПК. Срокът за предявяване на иска е тримесечен от деня, в който тя  е узнала обстоятелството или е могла да се снабди с новото писмено доказателство, но не по-късно от погасяване на вземането. Срокът е преклузивен.
   3. Молба за отмяна по реда на чл. 303 ГПК

• Съгласно чл. 413, ал. 1 ГПК Заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските. С оглед т. 7 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г, постановено по тълк. дело № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл. 248 ГПК намира приложение в заповедното производство в хипотезата, при която заповедният съд не се е произнесъл по искането за разноски. Съгласно тълкувателното решение следва да се направи разграничение между хипотезите, при които заповедният съд изобщо не се е произнесъл по искането за разноски, от хипотезите, в които произнасянето на съда по отношение на разноските е погрешно. Именно в последния случай приложение намира разпоредбата на чл. 413, ал. 1 ГПК, като законодателят дава възможност на заявителя да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските. В случай, че съдът е пропуснал и въобще не се е произнесъл по искането за разноски, е налице непълнота, която следва да се отстрани по реда на чл. 248 ГПК.
• Решението на окръжен съд по жалби срещу действия или бездействия на съдебния изпълнител (чл. 437, ал. 4 ГПК). В това производство окръжният съд действа като контролна съдебна инстанция относно законосъобразността на обжалвания несъдебен акт, а не като въззивна инстанция.
• Определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск, не подлежи на обжалване. Съгласно чл. 274 ГПК, законодателят е предвидил две групи определения, които подлежат на обжалване с частна жалба, а именно: определенията, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и втората група са тези определения, които изрично  са посочени от закона. Определения, преграждащи пътя за разглеждане на делото са тези, които временно или окончателно препятстват развитието на производството. Определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск не спада към категорията, визирана в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, както и към т. 2 от същия член, тъй като, видно от чл. 212 ГПК, законодателят не е предвидил изричното му обжалване. (виж т. 7 а/ ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/9 .12. 2013 ОСКТК на ВКС по тълк.д. № 1/2013).
• Определението, с което районният съд се произнася в закрито заседание във връзка с постановлението, с кеото съдебният изпълнител налага глоба. (чл. 93, ал. 2 ГПК). По своя характер производството по чл. 93, ал. 2 ГПК се явява съпътстващо изпълнителното производство. То не се развива в рамките на граждански исков процес и актът, с който приключва не дава разрешение по същество на материалноправен граждански спор.
• Съдебната спогодба (чл. 234, ал. 3 ГПК). Съдебната спогодба има сложен фактически състав. От една страна се касае за договор за спогодба, чрез който страните по висящо дело и чрез взаимни отстъпки уреждат отношенията си със сила на пресъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, възникнал между тях, като десезират съда и слагат край на делото. От друга страна, сложният фактически състав на съдебната спогодба обхваща и определението на съда, с което същият одобрява спогодбата като законосъобразна и непротиворечаща на добрите нрави. Предвид това, че съдебната спогодба е договор, макар нуждаещ се от потвърждения от съда, това не я превръща в съдебен акт, поради което не може да се обжалва и да се атакува чрез извънредни средства за отмяна на влезли в сила съдебни решения, нито да се тълкува по реда на чл. 251 ГПК.
• Определението, с което съдът се произнася по молба за определяне на привременни мерки относно издръжката, семейното жилище и ползването на придобитото през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка. (чл. 323, ал. 3 ГПК). Предвид изричната забрана на законодателя за обжалване на този акт, подаването на частна жалба срещу него ще е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане от съда.
• Решението, с което се допуска развод по взаимно съгласие (чл. 330, ал. 5 ГПК). Съгласно чл. 330, ал. 5 ГПК решението, с което се допуска развод по взаимно съгласие, не подлежи на обжалваме. Същото е окончателно, считано от момента на обявяването му. Съгласно Тълкувателно решение № 60 от 12.08.1987 г. по гр. дело № 31/1987 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило актуалността си и при действието на новия СК, съдебното решение в частта, с която се възпроизвежда споразумението между страните, също не подлежи на обжалваме. Последното има договорен характер и решението в тази си част поначало не формира сила на пресъдено нещо.
• Решението, с което молбата за издаване на искания от страната охранителен акт се уважава (чл. 537 ГПК). Тъй като решението удовлетворява молбата на молителя, същият няма правен интерес от обжалването. Предвид безспорния характер на охранителните производства  не е налице и насрещна страна, която да бъде засегната от акта и която да има правен интерес от обжалването му. (виж Фиг. 1)

На следващо място преди да се пристъпи към депозиране на въззивна жалба следва да се разгледа и въпросът дали  първоинстанционното решение не страда от пороци, които могат да бъдат поправени от първоинстанционния съд. Касае се за случаите на:

• Поправяне на очевидна фактическа грешка (ОФГ).

Институтът на очевидната фактическа грешка  (или както още е познат – на явна фактическа грешка (ЯФГ) е уреден в разпоредбата на чл. 247 ГПК и по същността си представлява несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в решението. За да бъде налице ОФГ грешката следва да е установима без затруднения и да не е необходимо тълкуване на волята на съда. Не се касае за ОФГ, когато съдът е допуснал при самото формиране на волята си грешка. Например, когато се касае до пропуск на съда да вземе предвид при постановяване на решението си определен факт или доказателство или погрешно ги е интерпретирал. В този случай е недопустимо грешките да се отстраняват по реда на чл. 247 ГПК, единствената възможност на страните за отстраняване на допуснатите правни грешки е по реда на инстанционния контрол. Инициирането на поправката на ОФГ може да бъде както по почин на някоя от страните, така и по почин на съда, като искането за поправка не е ограничено от времето.

Съдът се произнася с решение, с което допуска, респ. отхвърля поправката на ОФГ, като е длъжен да връчи решението на страните, което от своя страна подлежи на обжалване по общия ред.

• Тълкуване на неясно решение

Необходимостта от тълкуване на съдебното решение е налице, когато с решението неясно или двусмислено е изразена волята на съда, като неяснотата или двусмислието могат да породят спорове във връзка с прилагането на правните последици на решението. Неяснотата, респ. двусмислието на решението, следва да е обективирана в диспозитива на съдебното решение.  В тази връзка  в случай, че някоя от страните по делото депозира молба за тълкуване на мотивите, а не на диспозитива на съдебното решение, същата ще бъде отхвърлена като неоснователна. (Определение № 80 от 16.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2862/2016 г., II г. о., ГК).

Недопустимо е, когато е налице ЯФГ нейното отстраняване да се реализира от страната с молба за тълкуване на решението, както е и процесуално недопустимо съдът да отстраява ЯФГ по реда на тълкуване на решението. По искането за тълкуване съдът се произнася с решение, с което допуска, респ. отхвърля тълкуването на постановеното решение. Същото подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва решението, което се тълкува. След влизане в сила на тълкувателното решение, то става неразделна част от тълкуваното решение. Ако тълкуваното решение не подлежи на обжалване, не може да се обжалва и тълкувателното решение.

Тълкуване на решение не може да се търси чрез обжалване на неясното решение, но в случаите, когато с постановяване на тълкуванелното си решение, съдът е излязъл извън същността на тълкуването и е  нарушил разпоредбата на чл. 246 ГПК, същото може да бъде атакувано.

• Допълване на решението

Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено съдебното решение, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, като се касае за всяко искане отправено от страната към съда за защита на субективни права, т.е. за да бъде реализирано това процесулано право е необходимо да е налице пропуск от страна на съда да се произнесе по част от спорния предмет. Молбата за допълване на решението следва да се подаде в едномесечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила (неприсъствено решение; решения, които не подлежат на обжалване).

Възможно е производството във връзка с допълването на решението да съвпадне с висящото въззивно производство по обжалване на първоначалното решение, нуждаещо се от допълване и между предмета на двете производства да има връзка. В тази хипотеза е необходимо да се спре това производство, което се обуславя от другото (чл. 229, ал. 4 ГПК).

(пример: с молбата за допълване на решението се иска произнасяне по инцидентен установителен иск -> въззивният съд спира производство до произнасяне на съда с допълнително решение)

Допълващото решение подлежи на обжалване по общия ред, като следва да се разбира, че се касае за реда по който подлежи на обжалване първоначалното решение, нуждаещо се от допълване.

• Допълване/Изменение на решението в частта за разноските (чл. 248 ГПК)

В случай, че страната в производството твърди, че разноските във връзка с уважения й, респ. отхвърления иск, са й дължими, и тя ги е поискала, но съдът е пропуснал да ги присъди в нейна полза със съдебното решение или е допуснал грешка в изчислението им, тази непълнота следва да бъде поправена по реда на чл. 248 ГПК, а не по реда на допълване на решението (чл. 250 ГПК).  Срокът за депозиране на молба по реда на чл. 248 ГПК е срокът за обжалване, а в случай, че решението е необжалваемо – срокът е едномесечен от постановяването му. Определението на съда по молбата по чл. 248 ГПК подлежи на обжалване по реда на обжалване на решението. Следва да се има предвид, че в производството по частната жалба, горната инстанция може да измени определения размер на разноските и без да отменя решението в останалата му част. (Фиг. 2)