Договорът за лизинг. Видове и правна характеристика. Погасителната давност при лизинговите задължения.

1. Същност и особености на договора за лизинг

Практиката ясно разграничава два основни вида договор за лизинг. Единият е оперативният лизинг (познат още като обикновен или експлоатационен), който съдебната практика  определя като разновидност на класическия договор за наем. При този вид лизинг лизингодателят не заема свои средства на лизингополучателя, инвестирайки ги за придобиването на определена вещ, която да стане предмет на лизинговия договор. Към датата на сключване на договора за лизинг лизингодателят е собственик на въпросната вещ и същата не е необходимо тепърва да бъде поръчвана от лизингополучателя за придобиването й от лизинговата организация и предоставянето й на лизингополучателя. Всички тези белези на оперативния лизинг му придават сходни белези с договора за наем и не случайно, съгласно чл. 347, ал. 2 ТЗ, по отношение на уредбата на договора за обикновен лизинг субсидиарно следва да се прилагат съответно правилата на договора за наем.

От друга страна оперативният лизинг притежава и редица особености, които го отличават от договора за наем и разкриват неговите индивидуални особености го определят като търговска сделка. На първо място, при този лизинг, няма ограничение в срока (периода), за който се сключва договора, като няма императивно изискване за максимална продължителност, за разлика от договор за наем по ЗЗД, който може да се сключи за период не по-дълъг от 10 г. На следващо място – задължението за поддържане на вещта и разноските за това са обичайно за сметка на лизингополучателя, за разлика от класическия договор за наем, където се прави разграничение за разноските при обикновеното поддържане на вещта, които са за сметка на наемателя, и разноските за т.нар. съществени ремонти на вещта, които са за сметка на наемодателя. Правилото за мълчаливо продължаване на наемното правоотношение е неприложимо по отношение договора за лизинг, т.е. същият, след изтичане на договорения срок, не може да бъде продължен в резултат на конклудентни действия на страните. По силата на договора за лизинг, както и при наема, лизингополучателят не може да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му. [ 1 ]

Другият вид лизинг, определен като финансов в чл. 342, ал. 2 ТЗ, е особена форма на лизинга, съгласно която лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице, при условия, определени от това трето лице – лизингополучател, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Спецификата на финансовия лизинг се изразява в неговата особена структура като сделка – включва в себе си мандатен елемент, видно от сравнителен анализ на чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 280 ЗЗД, тъй като лизингодателят придобива вещта чрез договор за покупко-продажба с третото лице, но по поръчка и при условия, възложени му от лизингополучателя. В случаите на прехвърляне на собствеността, лизингодателят прехвърля на лизингополучателя именно правата си срещу третото лице. Следователно при финансовия лизинг участват най-малко три лица – лизингодател, лизингополучател и трето лице – продавач на обекта на лизинга, като между тези лица се сключват два договора. При договора за финансов лизинг всички рискове от повреждането, погиването на вещта, щетите, причинени от вещта на трети лица, и имущество, както и разноските по поддържане на вещта – предмет на договора, са за сметка на лизингополучателя. Тези особености при финансовия лизинг произтичат от кредитния му характер – лизингодателят отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като осигурява възстановяване на инвестицията си чрез получаване на лизингови вноски. Като гаранция за вземането си, лизингодателят запазва собствеността върху вещта, но дава право на лизингополучателя да я придобие.

Финансовият лизинг има характеристиките на специфична финансова операция за предоставяне от финансираща организация – лизингодател на един инвестиционен кредит, трансформиран във веществена форма, предварително избрана и определена от ползвателя на това имуществото – лизингополучателя. Подобна аналогия с кредитирането при финансовия лизинг прави проф. Огнян Герджиков. [ 2 ] При финансовия лизинг заетата от финансиращата организация сума се трансформира, като се овеществява (остойностява) в придобитата от финансиращата организация и предоставена на лизинг вещ на лизингополучателя. С финансовия лизинг лизингодателят, финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ, по поръчка на лизингополучателя, на практика предоставя инвестиционен кредит на лизингополучателя в размер на преобразуваната във вещ покупна цена, като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане от лизингополучателя на лизингова цена, плащана чрез отделни лизингови вноски на определени интервали от време. Следователно финансовият лизинг има доста близка природа с банковия инвестиционен кредит, основно краткосрочен или средносрочен. Подобно на кредита, с финансовия лизинг се цели финансирана на един субект за определен срок, тъй като субектът не разполага с достатъчно налични средства към даден момент, но желае да ги заеме от финансираща организация и да ги възстанови след определен разсрочен период на определена за това цена. Финансиращата организация придобива една вещ единствено с цел да обезпечи финансирането на ползването й от лизингополучателя. Законът в този случай определя финансиращата организация като финансова институция и я приравнява на кредитна институция, попадаща под надзора на Българската Народна Банка (БНБ), съгласно чл. 3, ал.1, т.1 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), а договорите за финансов лизинг подлежат на вписване в Централния кредитен регистър (ЦКР) към БНБ, подобно на банковите кредити. При оперативния лизинг лизинговата организация не осъществява финансираща дейност, в резултат на което същата не се третира от закона като финансова институция, респ. не попада в обхвата на ЗКИ.

За разлика от кредитирането обаче, където финансирането е винаги в парични средства, при финансовия лизинг финансирането е трансформирано в определена вещ, овеществено е, т.е. при финансовия лизинг финансирането е отнапред рамкирано и се свежда до материалното му остойностяването в определен веществен обект, избран и поръчан от финансирания субект. Може да се каже, че финансовият лизинг е особен „вещен кредит“, кредит в непарична форма. Правният интерес при договора за финансов лизинг не се свежда само до правото на лизингополучателя да използва вещта, предмет на договора на лизинг, но отива по далеч – лизингополучателят се възползва на финансовите възможности на лизингодателя. И при кредита и при финансовия лизинг заетата от финансиращата организация сума формира главницата по договора. Тази главница се възстановява от финансирания субект разсрочено, на серии съгласно легалната дефиниция, дадена от Международен счетоводен стандарт № 17 (МСС 17), като за целта финансирания субект заплаща определена цена – възнаградителна лихва за използването и разсроченото възстановяване на чуждия (заетия) финансов ресурс. Следователно налице е едно общо дължимо плащане за главницата, разсрочено на части във времето, което не съставлява периодични плащания. Особеното е, че при финансовия лизинг главницата се дължи във всички случаи от лизингополучателя, дори в случаите на погиване на обекта на лизинга, тъй като главницата съставлява именно кредитният елемент в лизинговото правоотношение и този зает ресурс следва да бъде върнат от лизингополучателя, независимо дали последният обективно ще може да се ползва от обекта или не. Не така е при оперативния лизинг. В случай на погиването на актива възможността лизингополучателят ефективно да го използва ще бъде обективно възпрепятствана и в този смисъл продължаването заплащане на възнаграждение по договора трудно би могло да се обоснове.

При финансовия лизинг, както при банковия кредит, се предвижда самоучастие на финансираното лице във финансирането на обекта на лизинга – под формата на встъпителна (първоначална) вноска, която вноска е условие за пораждане на действието на договора за лизинг. Изискването за самоучастие е един от характерните белези на финансовия лизинг и всъщност разкрива отнапред заявеното от страните намерение лизингополучателят, в крайна сметка, да придобие лизинговия актив. Именно самоучастието придава на финансовият лизинг инвестиционен характер и за двете страни по правоотношението, като разпределя финансовата тежест между тях във връзка с финансирането и придобиването на лизинговия актив. За разлика от финансовия лизинг, при оперативния лизинг няма изискване за самоучастие, като условие за пораждане на лизинговото правоотношение, тъй като основното намерение на лизингополучателя е да използва актива за определен период срещу определено възнаграждение, след което да го върне на лизингодателя, като лизингополучателят няма за цел да го придобие. При оперативния лизинг се дължат отделни самостоятелно обособени еднородни периодични (наемни) вноски, относително независими една от друга, съставляващи възнаграждение за държането и използване на актива и не са релевантни към неговата обща стойност, респ. не са насочени за придобиване на актива като крайна цел.

При финансовия лизинг лизингополучателят изплаща стойността на финансирането към лизингодателя под формата на лизингови вноски, като във всяка една лизингова вноска са инкорпорирани винаги два съставни елемента на задължението в съответното съотношение – главница и възнаградителна лихва. Особеното е, че дължимите плащания за главница по финансовия лизинг нямат характер на дължимо възнаграждение за използване на актива, по подобие на възнаграждението за ползване по едно наемно правоотношение, а съставляват всъщност разсрочено погасяване (възстановяване) на заетия финансов ресурс от лизингодателя. Само възнаградителната лихва по същността си е периодично възнаграждение, съставляващо цената за разсроченото погасяване на заетия ресурс и използване на актива. В този смисъл е и дефинитивно предвидената в МСС 17 възможност при финансовия лизинг за еднократно заплащане на цената по договора, което е неприложимо и не кореспондира по никакъв начин със същността на оперативния лизинг и наема, при които плащанията имат характер на периодично наемно възнаграждение и където лизинговата вноска е винаги еднокомпонентна (неделима). За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговата цена (общата стойност на лизинговите вноски) е съобразен и калкулиран по такъв начин, че да покрива първоначалната стойност (главницата) на актива и печалбата (възнаградителната лихва) за лизингодателя, поради което в договора за финансов лизинг винаги се предвижда възможност за закупуване на този актив от лизингополучателя. Това, в общия случай, е и крайната цел на лизингополучателя при финансовия лизинг. Докато при оперативния лизинг непосредствения интерес за лизингодателя е периодично да получава сумите по отделните лизингови вноски, при финансовия лизинг водещият интерес на лизингодателя е да получи от лизингополучателя цялата лизинговата цена.

2.Проблеми свързани с приложението на погасителна давност.

Един от най-неясните и спорни въпроси в материята на лизинга е въпросът относно срока на погасителната давност, съобразно който се погасяват вземанията на лизингодателя по лизинговите вноски. Съгласно чл.111, б. “в“ ЗЗД и уредбата на наема, към които препраща ТЗ за неуредените въпроси в материята на лизинга, периодичните плащания, като плащанията за наем, за лихви и други периодични плащания се погасяват със специална по-кратка 3- годишна давност, а всички останали вземания – с общата 5- годишна давност.

Правната доктрина и съдебна практика преимуществено възприемат лизинговото правоотношение като особен вид наемно правоотношение, като за неуредените въпроси в ТЗ се прилагат субсидиарно съответно разпоредбите на договора за наем, съгласно чл. 229 и сл. ЗЗД. В този смисъл се е установило и схващането, че лизинговите вноски са вид периодични плащания, по смисъла на чл. 111, б. “в“ ЗЗД, предварително определени интервали от време, при предварително определен размер на плащанията, като се касае за повтарящо се изпълнение на парични задължения, имащи изначално определен и единен правопораждащ факт. [ 3 ]

По отношение погасяването на вземанията за лизингови вноски при оперативния лизинг и по отношение на възнаградителната лихва при финансовия лизинг би следвало да се прилага специалната кратка 3-годишна погасителна давност за периодичните плащания.

В случай че възприемем договора за финансов лизинг като особен вид инвестиционен кредит, то безспорно погасителната давност по отношение на вземанията, предоставени като главница, следва да е 5-годишна и за тях не би следвало да се прилага специалната 3-годишна давност. В този смисъл е разбирането на ВКС за 5- годишната давност по отношение на главницата при финансовия лизинг. При договора за финансов лизинг се заплаща на разсрочени падежи (на части) едно общо неделимо задължение за главницата, по отношение на което следва да се прилага общата 5- годишна давност. Връщането от лизингополучателя във времето на финансираната сума (трансформирана в закупения и предоставен на лизинг актив), на разсрочени погасителни вноски, не превръща договора за финансов лизинг в такъв за периодични плащания, а представляват частични плащания по договора. В този смисъл е и разбирането на съда, изразено в няколко решения.

При финансовия лизинг общата стойност на лизинговите вноски се изчислява така, че да покрива цената, по която лизинговата компания е придобила вещта, нейната печалба и направените разноски. Следователно е налице правен резултат като при усвоен инвестиционен кредит, чието погасяване става чрез разсрочените лизинговите вноски, като се предоставя възможността на лизингополучателя да придобие вещта, а главницата от лизинговите вноски представлява всъщност цената на кредита и по отношение на нея следва да се прилага 5-годишната обща давност. В този смисъл е и разбирането на ВКС. [ 4 ]

Друг важен въпрос от материята на погасителната давност е от кога започва да тече началният й срок. От датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост ?

В правната теорията и съдебната практика са застъпени две основни тези. Първата е, че срокът започва да тече от датата на падежа на всяка отделна вноска. Второто становище е, че срокът започва да тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга, без да се прави разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост.

Първата теза, която е обичайно възприетата и приложима в практиката, е че при договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения, с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане.

Втората теза е застъпена основно в Тълкувателно решение № 1 от 22.01.2022 г., съгласно което ВКС възприема, че задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за определяне на началния период, от който започва да тече давността.

Има обаче няколко аргумента, които са в състояние да се противопоставят на направените от съда изводи. Приемайки че връщането на погасителни вноски по разсрочен договор за кредит е всъщност изпълнение на основното задължение на длъжника, съдът измества фокуса върху проблема за същността на периодичните плащания. Освен това стига до извода, ,че не започва да тече каквато и да било давност, правейки аналогия с началния момент на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Разбирането, че е налице правото да се обяви кредитът за предсрочно изискуем, но преди неговото упражняване погасителна давност не тече, би било в разрез със забраната давностни срокове да зависят от волята на страните. Не би следвало да се начислява и лихва за забава,  доколкото  тя  също  е  последица  от  неизпълнението  на  едно  изискуемо задължение, а след като се приема, че давност не тече, то вземането не би следвало да е и изискуемо. Погасителната давност е с дисциплинираща ефект за страните в оборота, като целта е да ги направи активни и да предотврати бездействие. Житейски, колкото по-отдалечен е един факт, толкова по-трудно може той да бъде съобразен или доказан.

3. Заключение.

С оглед на гореизложените правни особености на договора за лизинг и в частност на финансовия лизинг, считам че последният има доста прилики с инвестиционния кредит и по отношение на него би следвало аналогично да се прилагат сходни правни последици. В противен случай лизинговите дружества, като вид финансови институции, които осигуряват трансформирано вещно кредитиране, биха били поставени в една по- неблагоприятна позиция от банките, като вид кредитни институции, които осигуряват парично кредитиране.